Как снимахме видео в Гърция?

IZGREV

Знаете, че Гърция е дестинация, която стана особено популярна през последното десетилетие за почивка сред българите. Дали заради близкото разстояние, чистите плажове, вкусната храна или по-доброто обслужване, южните ни съседи се радват на изключителна популярност както сред българи, така и сред македонци, сърби, румънци и албанци. С една дума балканци от всички близки страни се вливат в ръкавите на полуострова, /и не само на Халкидики/ за да се отдадат на заслужен релакс. Не че липсват облагородените европейци от по-далечни земи,  но тъмният балкански субект определено статистически надвишава останалите.

PLAJ

Тази година решихме да съчетаем почивката си с малко работа и да ви покажем  едно от многото райски кътчета, закътани по ръкавите на Халкидики, които предлагат достатъчно тишина, спокойствие и уют за пълноценна почивка, в която да чуеш мислите си и да избягаш от суетата. Вече шест години посещаваме тази къща, познаваме добре собствениците, атмосферата, историята на къщата и сме преживяли не една и две славни случки под нейния покрив.

И така ден първи от снимачното ни преживяване, наречено на името на мястото Villa Artemis. 

P1020067

Ако има нещо, към което гърците изпитват истинска неприязън, това е бързането, спазването на срокове и графици и работата по часове. Който ме познава може да се досети каква драма се разигра в ума ми и как вече бях отписала случването на този филм, само защото всичко не стана по план. Снимките бяха уговорени, собствениците се радваха от сърце и искаха да покажат прекрасното място, което отваря врати всяко лято за туристи, но горещият ми ентусиазъм и болезнено желание за контрол, изискването всичко да се направи в срок, по график и нито минута по-късно за малко да провалят цялата идея. Два дни отлагахме снимките “защото точно сега не беше моментът”, на третия просто отидохме с камерата до собственика, казахме, че снимаме сега и точно в този момент, а той се усмихна широко и каза “OK” 🙂

Сменихме няколко локации, за да изберем най-подходящата, на първата, светлината не беше подходяща, на втората той не можеше да говори, защото слънцето го заслепяваше, между третата и четвъртата дойде време за “гръцко кафе”, а след него имаше реална опасност слънцето вече да залезе. На петото избрано място нещата се случиха и камерата заработи – чак тогава се успокоих.

Щом веднъж започнахме всичко се нареди, повторихме началото няколко пъти, защото за човек, който никога не е заставал пред камера, това преживяване може да е особено стресиращо, в средата на интервюто вече бяхме събрали обичайните зяпачи от къщата, а малко преди края на снимките, племенникът на собственика имаше нужда от помощ, за да оправи колелото си и този проблем не търпеше отлагане.

P1020165.JPG

На втория ден остана само да преснимаме няколко въпроса, не толкова заради съдържанието, колкото заради случайно преминаващите хора по време на снимките. Оказа се трудна задача, защото през това време трябваше да се настанят две нови семейства в къщата, да се почисти един голям апартамент и да се извади трънче от крачето на едно от децата. Неусетно сутринта преля в обяда, а заедно с това градусите на термометрите рязко напомниха, че е август и малко неща могат да се случат в работно отношение, когато наближава следобедната сиеста.

Ден трети бяхме оставили, за да снимаме т.нар. покрития – кадрите, които изполвзаме при монтажа, за да “сложим върху разказа” на героя или с по-прости думи в този случай деиствията, които ежедневно извършва собственикът на къщата, за да поддържа имота си в добър вид и да посреща своите гости. Това се случи лесно, защото просто следвахме нашият усмихнат грък навсякъде, докато вършеше своите задължения.

Дойде време и за снимките с дрон, за които може би сте чували, че най-важното условие е да няма вятър /и да си поискал разрешение от където е необходимо, но за това ще разкажа друг път 🙂 /. Е, в нашата ситуация, въпреки че беше най-горещия месец в  годината и вятър почти нямаше по време на престоя ни в къщата, точно когато дронът се вдигна над водата, такъв излезе. Затова трябваше да изчакаме смирено около час, за да извършим отново няколко полета над къщата и морето. Признавам си, че заради лекото жужене от дрона няколко любопитни македонци наскачаха веднага в градината, но след като се увериха, че летящата машинка няма да наруши следобедната им дрямка бързо изгубиха интерес.

Да пилотираш дрон над морето се оказа, колкото вълнуваща, заради спиращите дъха гледки, толкова и трудна задача. Успяхме да заснемем кристално чистите води на Бяло море, безгрижно подскачащите над водата риби, които сякаш по команда извършваха фантастични пируети във въздуха, за да влязат в “кадър”, дори бреговете, на които липсваха всякакви доказателства, че някога са били посещавани от туристи. Разбира се, не липсваха и една – две грешки, като рязкото кацане в клоните на един голям, стар бор или заснемане на жена по монокини на собствения й балкон /което разбира се изтрихме, за жалост на оператора/ но като изключим това, всичко беше наред.

В заключение мога само да кажа, че Гърция е прекрасно място за снимки, работа и правене на филми….стига само да се въоръжиш с необходимата доза търпение и умение да приемаш всички промени, които гарантирано ще настъпят след първоначално разписания ти сценарии.

P1020203.JPG

 

За една трудна любов…

talk-show-1149788_1280

Историята на моето влюбване в телевизията прилича на пъзел, който се опитваш да подредиш години наред, защото все някоя фигура е изгубена, друга е почти подходяща за мястото, на което е поставена, но не съвсем, а трета е сложена някъде с пълното знание, че не й е там мястото.

Историята ми е пълна с разнообразни на вкус преживявания, трудни за преглъщане хора и болезнени моменти, заради което прилича на приказка, от която вече не мога да изляза, дори да поискам. Приказка, в която са проляти и сълзи, скрити са обиди, премълчани са истини, но са получени и двойно повече усмивки, щастие и смисъл.

Понякога си мисля, че това е най-несподелената любов в живота ми, защото дадох твърде много, а получих малко, но както всяка любовна история и в тази не можеш особено да контролираш емоцията, чувствата и привличането, когато ги усетиш в себе си. Твърде често и аз се изгубвам в нея, защото годините вече са доста, а част от хората, които срещнах по пътя си са без имена в съзнанието ми, но живеят там с думите, които ми оставиха, с нещата, на които ме научиха, с моментите, които заедно живяхме.

Избраха ме за водещ на сутрешен блок в една от малкото кабелни телевизии през 1999 година. И досега незнам как и защо се спряха на мен, тъй като по онова време ревностно пазех останки от северозападния си диалект, с който ме бяха приели студентка във Факултета по журналистика и масови комуникации. С диалекта се справих изключително бързо, с провинциалното мислене – не толкова. Всеки ден бях на жив ефир, нямаше ауто-кю, голям екип или човек, който да се грижи за PR-а ми в медиите. Всичко се учеше в крачка, а за да не се главозамайвам от позицията си на водещ, след ефир правех анкети по улиците :))) Питам се как ли биха реагирали днес някои от най-лустросаните водещи, пък било то и на кабелни телевизии, ако главният им редактор ги накара да вършат такава работа след ефир……

microphone-1804148_1280_DETE

Беше изключително смущаващо и притеснително да спираш случайни хора по улиците, за да им задаваш нелепи въпроси, докато бързат за работа сутрин, но като всяко смущаващо нещо, през което минаваш и това те учи на изключително важно умение – как в една минута да намериш точния подход към непознат човек. След година водене на сутрешен блок бях свалена от ефир и слава Богу, оставена да се науча да правя видеа, кратки  филмчета, рубрики, анкети – разбира се 🙂 Беше етап, в който исках и можех да посветя цялото си свободно време на телевизията, монтирахме нощем, давахме дежурства рано сутрин, за да преглеждаме пресата и да сканираме заглавията на вестниците, следяхме новините от световните медии, правехме всичко онова, което  се изискваше от редактори и репортери в един сутрешен блок, за съжаление, обаче това място си остана малка кабелна телевизия, но пък от нея тръгнаха доста хора, познати днес като лица на големите телевизии. Аз не бях от тях.

montaj_rabota

По онова време бТВ тъкмо стартираше, набираха се хора тайно, търсеха се всякакви връзки, контакти и далечни роднински отношения, за да влезеш в голямата нова частна телевизия. Както се досещате аз не намерих такива….

mikrophone_uchene

Напуснах малката кабелна телевизия и следващите няколко години работих в също толкова малки като „Канал 3“ тогава на Сашо Диков, „7 дни“, „Ден“……съмнявам  се, че мога  да си спомня имената на всички, през които минах за по няколко месеца или година, преди поредното предаване да изчезне, поради липса на финансиране, нечие безумно решение или неподходящ екип.

Бях се примирила с факта, че не мога да вляза в „големите“ отбори, когато разбрах от приятел, че БНТ правят толк – шоу с Марта Вачкова и търсят хора. Бях готова на всичко, за да стана част от този екип, от тази телевизия, от този проект. Никой не ми поиска „всичко“, защото интервюто за работа бе с журналиста Живка Гичева, познато лице и кадър на Националната телевизия, която умееше също толкова бързо, колкото вече и аз да напипа най-скритите желания на един млад човек и да извади на показ амбицията му,  така че на втория месец бях „нейното момиче“. Тогава не си давах сметка, че за всеки комфорт, спечелена набързо симпатия или доверие се плаща, а разменната монета обикновено е свободното ти време, личния живот и куп ценни хора, които постепенно си тръгват, когато осъзнаят, че не могат да намерят своето място между  пътуванията, снимките и монтажите.  През седмицата, през уикендите, по време на празници екипът ни работеше. Това беше времето, в което научих много за телевизията, за хората, за битките и задкулисието, за малките репортери и големите продуценти и ако тогава бях малко по-мъдра и в пъти по-хитра, професионалния ми живот щеше да се развие в друга посока.

jivka

Живка Гичева загина в автомобилна катастрофа през 2009 година, година или две, след като БНТ свали предаването „Защо не…с Марта Вачкова“. И сега чувам често гласът на Гичева, усещам огромната енергия и мощ, с която увличаше хората около себе си и палеше у нас – малките – интерес към телевизията и всичко, което се случва там. За нея са казани и добри и лоши неща, но истината винаги е някъде по средата. Мир на праха й.

След нея изгубих най-добрият си приятел, най-близкият ми човек по онова време в БНТ, операторът, с който снимах повечето от видеата за това предаване. И той като Живка си отиде неочаквано, без да сме се сбогували, без да сме си казали толкова важни неща, не успях да му отговоря „Защо съм тревожна, Кой ме е обидил и Защо не вярвам повече в себе си“, не можах дори да му кажа своето голямо „БЛАГОДАРЯ“. Отнесе огромното си сърце, непробиваем оптимизъм и наивната си вяра, че всичко ни се случва за добро. С него все още ми е трудно да се разделя в сърцето си, защото често се опитвам да му кажа онова, което не успях тогава…

operator

След периода БНТ реших, че повече няма да си играя на телевизия, че няма да страдам по неуспешни ефири, зле направени интервюта и постоянна липса на време. Около година се опитах да стоя на бюро, да започвам и приключвам работния си ден в строго определените за това часове, да взимам заплатата си навреме и да чакам със седмици благоволението във вид на подпис от поредния административен служител, който ядеше мазна баничка в 8 сутринта под бюрото си и можеше да направи интрига и от поздрав за „Добро утро“. Не издържах.

Започна периодът „Сблъсък“. За Иван и Андрей е написано, казано и показано толкова, че едва ли аз съм човекът, който трябва да ги коментира, не бих си го позволила, защото това е едно от най-нечистоплътните неща в нашата професия. Ще кажа само едно: никога не съм се чувствала като подчинен в тяхно присъствие, защото бяха готини шефове, но в същото време никога не съм подценявала толкова уменията и знанията си, както през онзи период.

След „Сблъсък“ дойде и „Преди обед“. Телевизията отново беше бТВ, тази същата, която години по-рано бях смятала, че е маркирана територия за богоизбрани. Там работех с цялото си сърце, воля, ум и желание, на които бях способна, защото ми харесваше идеята. Всеки сценарии, който написах през този период, всеки гост, който канех и всяка тема, която разработвах минаваше през душата ми, и когато напуснах това място, част от мен опустя. Но както казват, хората не напускат работата си, особено ако я обичат толкова много, те напускат шефовете си……

35553318_215933329222436_1615625383741227008_n

Днес,  след този извървян път, след всички спечелени и изгубени битки, провали, върхове, страхове и успехи започвам сама да създавам  видеа, филми, реклами, сценарии, текстове, защото вярвам, че това е моята професия и защото знам, че все още има смисъл. Продуцентска къща „One Media“ се роди като продължение на всичко онова, което винаги съм правила със сърце и по убеждение.

Притеснява ме фактът, че хора, с твърде малко опит, знания и умения си вярват повече, отколкото добрите професионалисти в бранша, притесняват ме креслите, преструвките, фалша и измислените герои, момченцата с камерите, които снимат и могат всичко, защото са „дигитални специалисти“, но още повече ме смущава статистиката, че тези хора печелят доверието на зрители и клиенти.

The Journey Begins

Thanks for joining me!

Good company in a journey makes the way seem shorter. — Izaak Walton

post